Младо и хубаво момиче пристига в големия град, за да осъществи мечтата си – да получи добро образование и да постигне успех в живота. Но мечтата й си има цена – налага се да я плати с тялото си. Откровено и без заобикалки авторката разказва как безпаричието я кара да превъзмогне задръжките си и да направи многото малки крачки, които делят амбициозната абитуриентка от проститутката, като всичко започва от разголване пред камера в еротичен чат и завършва в масажни салони и публични домове. Какво е всекидневието на момичетата, които задоволяват всевъзможни сексуални фантазии, какви хора са клиентите им, има ли измъкване от тази винаги „временна” професия? Соня Роси не премълчава нищо без да губи чувството си за хумор.
Fucking Берлин - дори заглавието, което авторката избира, ни показва, че това не е поредната мелодраматична история, обилно сиропирана със сълзи и самосъжаление. Напротив, тя рисува една друга, но определено по-достоверна картина: бизнес като много други, в който има конкуренция, секс за пари и борба за оцеляване, но също така приятелство и неподправени човешки взаимоотношения, включително между момичетата и техните клиенти.
Fucking Берлин се превърна в абсолютен бестселър в Германия за 2008 г, като само за три месеца тиражите на книгата надминаха 200 000 бройки.
Отделете си време за Fucking Берлин, защото разказът на Соня Роси се чете на един дъх. Книгата е за читатели, които не се шокират от директните секс сцени, а напротив – осмеляват се да надникнат в чуждия свят на доброволната проституция.
- (S)Еxklusiv, beQueen
Това не е книга за гадни типове и бедни жени, а за хора, които са по различен начин нуждаещи се.
- сп. Билд
Не написах Fucking Берлин, за да се изповядам. Просто исках да разкажа как е в действителност. Не всички проститутки са насилвани да проституират, много го правят по собствено желание. Понякога даже им носи удоволствие.
- интервю на Соня Роси пред в-к Ди Велт
Кратък откъс от книгата Влакът беше отминал Алпите и препускаше през безлунната януарска нощ. Вятърът свистеше във вагона през пролуките на прозорците. Влачейки куфар на колелца, в коридора с усилие вървеше пълна жена, прегърнала спящо бебе.
Зад мен останаха Италия, Коледните празници със семейството ми и онези стари приятели от училище, които все още издържаха да живеят на вулканичния остров пред Сицилия, където съм израснала. Берлин бе все още далеч, на десет часа път през полета и спящи села. През една страна, която за пет години, в известен смисъл, познавах доста по-добре от повечето немци.
Не можех да спя, в главата ми се въртяха хиляди мисли. А и тясното легло не беше особено удобно.
Някой влезе в купето. За секунди ме заслепи светлината, нахлула внезапно от коридора, различих чифт мъжки крака и чух как някой захвърли нещата си на леглото над главата ми. Мъжът бе около 25 годишен, носеше шарен анорак, дънки „Левис”, познавали и по-добри времена и маратонки „Адидас”.
Искаше ми се по някое време да изпуша една цигара, но разбира се, в купето бе забранено. Грабнах кутията “Марлборо лайт”, внимателно натиснах вратата и се промъкнах тихо в коридора.
Изведнъж до мен застана младият мъж от моето купе и ми поднесе огънче. Беше висок почти колкото мен, косата му бе несресана. Държейки фасовете си в ръце, усмихвахме се един на друг като сънародници, срещнали се в чужбина. Подобни моменти бяха една от причините, защо напук на всички предупреждения си оставах пушачка: човек бързо може да се сприятели с някого.
Едва бяхме дръпнали по няколко пъти от цигарите и от някъде се чу гневен женски глас.
- Добре, де – отвърна младият мъж. – Тъкмо отиваме във вагон-ресторанта.
Седнахме на бара. Една отегчена сервитьорка ни подаде два прескъпи „Бекса”. Разбрах, че непознатият се казваше Йорг, работеше като майстор на покриви в Швейцария и отиваше при децата си в Росток.
Усетих се, че бях прибрала запалката му – глупав навик от моя страна. Преди да му я върна, я разгледах. На гърба с „антиква”¹ беше гравирано името Мануела.
- Жена ти? – попитах водена от любопитство.
- Бившата – отговори той със сведен поглед.
- О, съжалявам. „Дано не започне да се жалва” – помислих.
- И аз…, но това вече е стара история. От една година сме разделени.
Той помълча известно време, отпи глътка бира, преди да продължи:
- Накрая само се карахме. В началото – тогава се обичахме безумно. После се появиха проблемите. Тя седеше вкъщи с децата и ме обвиняваше, че вечно съм навън с колегите си. А аз цяла седмица работех на строителния обект и всяка вечер, винаги в шест, се прибирах у дома. Само в петък, след края на работния ден, пийвах по биричка. Та шефът вкъщи има право на това, не е ли така?
Звучеше така, като че ли се срамуваше.
- Разбира се – отговорих аз. – Но тук става дума за друго: кога тя е пийвала по биричка след края на работния ден?
Отново мълчание. В ъгъла пиян човек извисяваше глас в нещо като „Тия горе, до един са говеда!” и други подобни. Спогледахме се с Йорг с насмешка.
- Да, права си – продължи той. – Да беше излизала в събота вечер, нямах нищо против. Щях да гледам децата. Но тя някак си нямаше желание за това. Всичките й приятелки бяха също майки и рядко се забавляваха.
Знаех, какво щеше да последва.
- Знаеш ли, преди тя винаги се правеше красива. Имаше червена, дълга коса и за дискотека се обличаше в черни дрехи по тялото, от дантела. Луд съм по тях.
Отново погледна с чувство за вина. Засмях се, но не бях впечатлена.
- Имаше и страхотно тяло. Слаби, но стегнати крака, тънка талия. Ами, като теб.
- Благодаря – отвърнах. – А сега вече не е хубава?
Това беше по-скоро реторичен въпрос.
Йорг се замисли.
- Ами да, ако правеше нещо за себе си, би могла все още да е красива. Но тя вече не ходи на фризьор, не се гримира и се мотае наоколо в развлечени дрехи. Качила е и някой килограм отгоре – така де, покрай бременностите. Предложих й да идва с мен на фитнес. Не исках да я засегна, но тя започна да ми крещи: не съм я приемал такава, каквато е и други подобни. Е, тогава зарязах всичко. Знаеш ли, всъщност още я обичам…
Подсмихнах се вътрешно – тази история съм я чувала безброй пъти.
- Можеш ли да го разбереш? – попита Йорг.
Аз кимнах.
- Познавам много хора, които се чувстват по същия начин. Знаеш ли, аз се явявам нещо като отдушник за душата – отвърнах аз.
Чашите ни бяха празни. Поръчахме си бутилка вино „Просеко”.
- А ти с какво се занимаваш? – попита той.
Мълчах. Трябваше ли да накарам този майстор на покриви от Росток да си мисли, че съм заклета студентка, която има вече известен опит с момчетата? Или старателна сервитьорка, която изслушва поднесените от самотни мъже истории, за да може със събраните от бакшиши пари да си позволи ваканция в родната Италия?
Тази лъжа винаги ми е тежала. Но много от моите познати наистина вярваха, че работя в заведение. Човек трябва да знае, на кого казва истината.
Помислих си, колко е странно. Живеем в 21-ви век, а все още се чувстваме обвързани от вечните табута. Поне когато се запознаваме в някакъв влак и пием „Просеко” на някой бар. Само че точно в този момент ми беше все едно. След броени секунди пътищата ни щяха да се разделят завинаги, а аз бях пийнала достатъчно, за да го погледна в очите и да му кажа:
- Проститутка съм. |
